33-годишният десантчик Павел Филатиев стана известен в началото на август, когато журналисти публикуваха откъси от автобиографичния му роман ZOV. Участникът в щурма на Херсон остро критикува командването на армията, наричайки нахлуването в Украйна безсмислено и престъпно и пишейки за мародерство и недостиг на болкоуспокояващи в полевите болници. След като Филатиев напуска Русия, "Медиазона" разговаря с него за книгата му, за войната и за очакванията му за бъдещето, когато войниците се завърнат у дома.
Как се е променила Русия по време на войната
Когато се върнах в края на април, първо дойдох във военното си поделение във Феодосия в Република Крим. Като военен бях длъжен да се явя в моето военно поделение след хоспитализация, за да се отчета, че съм се върнал от мястото на бойни действия. Пристигнах и временно изпълняващият длъжността командир на полка ми даде отпуск за две седмици. По време на отпуската си посетих много места - Краснодар, Волгоград, Москва. Срещнах се с роднини и близки, общувах.
Във военната болница нямах телефон. В края на април се върнах в поделението си, където бях оставил телефона си, и започнах да се обаждам на познати, просто така. Започвам да им разказвам нещо, обяснявам им за войната. И всички ми казват, че не трябва да говоря така, че не трябва да казвам "война", че трябва да бъда по-внимателен. За мен това вече беше лудост: уж съм бил на война, но не мога да кажа "война". Такава подмяна на понятията, лудница. После разбрах: обществото не разбира как да се държи, каква позиция да заеме - ужким разбира, че войната в Украйна е лошо нещо, но иска да подкрепи своите войници, които воюват. От друга страна, те се страхуват от правителството. Отне ми много време да го усвоя и все още не мога да го усвоя. Но страната се е променила много. Обществото е уплашено, потиснато, всеки се опитва да подбира думи, всеки се страхува да изрази мислите си искрено и честно. Меко казано, не съм във възторг. Още повече, че решихме окончателно да скъсаме с останалия свят. Целият свят се опитва да общува помежду си, да установява отношения и като цяло на всички е ясно, че войната не води до нищо добро.
За книгата
През втория месец, когато бях под обстрел, когато всичко около мен се взривяваше... Аз съм човек, който вярва в Бог. Нямам отношение към религиите - нито към християнството, нито исляма - но вярвам в Бог. Докато нещо около мен постоянно се взривяваше, в главата ми се въртеше мисълта, че ако оцелея, ще направя всичко, за да го променя. По някакъв начин се случи така, че се върнах жив и осъзнах: обещанието трябва да бъде спазено.
Започнах да се опитвам да се уволня по здравословни причини. Мислех, че ще издам книгата си. Изписах цялата истина и се опитах да предам какво е войната и как се случва. Но се случи така, че командването не ми даде възможност да си подам оставката. Започнаха да ме изнудват: или да се върна в Украйна, или съд. И тогава просто напуснах поделението, въпреки че много от другарите ми, за съжаление, се поддадоха на заплахите и изнудването. Те се върнаха в Украйна - не бяха много, но някои се поддадоха.
И аз напуснах подразделението, издадох книга. Тя не е завършена, не е редактирана. Опитах се да се свържа с различни журналисти, известни блогъри, но за разлика от много от тях, само Владимир Осечкин ми отговори. Записахме интервю. Той ме убеди да се опитам да остана на свобода колкото се може по-дълго, за да могат медиите да разгласят историята ми. Не исках да напускам Русия. Но в последния момент ме убедиха. Много хора просто ми написаха, че е по-добре да замина. И освен това знам от моите другари, че командването... Документите вече са в ход. Напуснах Русия в последния момент и сега съм в чужбина от двадесет и четири часа. А къде, няма да кажа. Отначало много се страхувах, че ще ме убият. Е, може би не става дума за страх - бях се приготвил. Там, в Украйна, в някакъв момент се смирих, че ще умра. Сега всичко се случва така, че нямам какво да губя. Напуснах Русия само за да се опитам да променя нещо в нея.
За реакциите на колеги офицери, украинци и хора от интернет
Нито един военен не ми е казал, че съм предател или страхливец. Много от моите съратници ми писаха, за да ме подкрепят и да ми благодарят. Всичко това изобщо не им трябва, но не знаят какво да сторят. Така се случи, че нямам съпруга и деца. Не съм отговорен за никого, само за себе си. И излиза, че някак си ми е по-лесно. Рискувам само собствения си живот. Моите бивши съратници са в различна ситуация. Не знаят как да действат. Ако направят нещо сега, ще им отнемат апартамента, жената с детето им ще останнат на улицата, ще ги обявят за врагове на държавата, няма да получават заплата, няма да могат да си намерят работа никъде с черния печат. Това е порочен кръг.
Много различни хора ми писаха, обаждаха ми се. Невинаги разбирам как са намерили контактите ми. Различни хора - от Украйна, Русия, бивши военнослужещи, които са напуснали армията. Имаше дори такива, които са служили в полка, в който съм израснал.
Е, около 10% от тези, които ми писаха, ми пожелаха пукна и ме обиждаха по всякакъв начин - от Украйна и хора, представящи се за военни. Но тези хора са ми непознати и имам впечатлението, че са хора, които са далеч от Украйна, Русия и армията.
Защо не трябва да се иска прошка от украинците
Какво искам да кажа на украинците. В интервюто си с Владимир Осечкин казах, че извиненията са неуместни. Не всички го разбраха, ще обясня по-подробно: можеш да се извиниш, когато човек настъпи на крака на друг. В момента да се каже "извинявай" - това е неадекватно. Написах книга и искам тя да бъде достъпна безплатно на руски език, така че всеки, който подкрепя войната, да може да прочете какво преживях през последната година. След това помолих за помощ тази книга да бъде преведена. Всяка копейка, която ще бъде получена от продажбите на английски, немски, френски и всички останали езици, ще отиде в помощ на украинските мирни жители, засегнати от тази война. След това с мен се свързаха много хора, които искаха да преведат книгата безплатно, и различни издателства, които се интересуваха от издаването ѝ на други езици. За да може всяка копейка да отиде в помощ на украинците, засегнати от войната. С тази постъпка исках да покажа, че да кажеш просто "съжалявам" - това е глупаво.
За бойната готовност и моралния дух на руската армия
Вижте, нека разделим готовността на армията на два аспекта. Първата е оборудване, материално обезпечение. Мисля, че в това отношение сме за двойка по петобалната система. Следващият аспект е моралният. От това, което съм видял, го оценявам като много висок, вероятно пет-минус. Това би било справедливо да се каже, ако се използва петобалната система. Всички сме възпитани с подвизите на нашите предци, с милитаризацията - постоянно чуваме отвсякъде, че сме най-силните воини и ще победим всички на света. Морално хората са готови да умират, да дадат живота си. Осъзнаваш, че изглежда трябва да умреш. Не знаеш за какво, но знаеш, че като военен нямаш право да се опозориш. Но в същото време руската армия не иска да продължава да се сражава. Не защото се страхува, а защото разбира, че правителството я е въвлякло в катастрофална война. Проблемна война, в която няма истина. Повечето военнослужещи в руската армия нямат усещането, че зад тях стои истината. И в това е проблемът. Военните не са слепи, те са видели със собствените си очи разрушените градове, видели са и знаят, че са загинали много цивилни. Останали са без дом и са загинали, осакатени само защото сме си поиграли на война. Руските войници са обикновени - те също така разбират, че зад тях няма истина. Тоест, бяхме измамени, бяхме прецакани, съжалявам.
За Буча и убийствата на цивилни граждани
Два месеца след началото на войната се върнах - бях в болница, а после ме изпратиха в отпуск. Срещнах се с мой стар приятел, бивш военнослужещ, офицер, който беше напуснал армията заради корупция и небрежност. Той започна да ми разказва за Буча. Дотогава не бях попадал на тази информация. Беше ми много трудно да повярвам, че моите другари, руски десантчици, са могли да извършат нещо подобно. Дори спорих с него донякъде. Ние също задържахме цивилни, които помагаха на украинската армия, взехме им телефоните. Но не съм виждал нито един подобен случай там, където бяхме. Когато разбрах за Буча - беше ми трудно да повярвам, не искам да повярвам, не знам как се е случило.
Опитвам се да бъда обективен. Боли ме, въпреки че не съм участвал в това, но тези хора са служили заедно с мен в едни и същи войски на армията. Аз също се опитвам да ги разбера. Аз лично задържах двама цивилни в Херсон, когато щурмувахме Херсон. Със собствените си ръце задържах двама мъже. И знаех със сигурност, че тези хора помагат на украинската армия. Знаех, че подпалват територията около нас, за да обозначат позицията ни. Предавахме ги на ФСИН (Федерална служба за изпълнение на наказанията) и ОМОН. Ние сме предната линия, а втората линия са частите на Росгвардия, към които принадлежат кадировците. Пленените, които са задържани на първа линия, се предават на втора - какво се случва с тях, разбира се, не знам. Но знам, че когато ден и половина след щурма на Херсон излязохме, първата линия, и там останаха само ОМОН и Националната гвардия, и хората излязоха да демонстрират. Чух, че са били разпръснати с гумени куршуми, газ и всичко останало. Но познавам и много хора от ОМОН, които подадоха оставка след това и отказаха да отидат в Украйна. Те разбират, че е просто ужас, когато превземаме един град, а след това хората казват: не искаме да сме с вас, махнете се от нас - и те са принудени да разпръснат цивилните. Много от омоновците тогава се сринаха, когато решиха да се уволнят.
Представям си какво щеше да ми каже някой командир: "Иди и го застреляй сега, този цивилен" - не знам, по-лесно щеше да ми е най-малкото да го пратя по дяволите този командир. Можех да задържам хора, морално бях готов. Но да застреляш човек - не разбирам как е възможно.
Никога не съм виждал такива случаи, в които някой е бил застрелян и убит не по време на престрелка, а след това. Никога не съм чувал някой да е застрелял украински военнопленник от моята част. Има много лоши неща, които бих могъл да кажа за моята армия, но не съм го видял с очите си. Ако го бях видял, щях да кажа, нямам какво да губя.
За набирането на затворници и доброволци за войната
Познавам един войник, който е осъден за наркотици. Не е наркоман или дилър, а само глупаво е решил да си купи някакъв наркотик за рождения ден. Заловили го преди година и го осъдили на пет години. Бил е военен лекар. И са ме предложили: или да замине за Украйна, или да продължи да излежава присъдата си. Опитвам се да го разбера и го разбирам: не знае какво се случва, в затвора няма телефон. И са му казали "иди на война да направиш нещо добро, а ние ще анулираме присъдата ти и ще ти платим пари". За всеки човек, който е попаднал в затвора, е ясно, че това е шанс за него. Знам, че този човек сега е в Украйна.
Правителството се опитва да направи поне нещо, за да продължи шибаната си, гадна, безполезна война, правителството играе ва банк. Защо вербуват всички, дори 50-годишните, които цял живот са лежали на дивана, гледали са "Първи канал" и наистина са повярвали, че нацистите-фашисти трябва да бъдат победени? Освен това им се предлагат добри пари, които те никога не могат да изкарат в Русия. И защо ги набират? Защото хората не искат да отидат там. Нормалните военнослужещи подават оставка, напускат, отказват да отидат. Не искат да се върнат там. Не защото се страхуват, а защото разбират, че са ги забъркали в пълна гадост.
Възможно ли е военните да се обърнат срещу собственото си правителство?
Сигурен съм, че няма да ми се наложи да се бия срещу руската армия, защото знам, че за руската армия - не за някои части, които седят в тила, а за тези, които са на предната линия, дори за ОМОН - правителството е враг. Но срещу Кремъл - така ще е ясно - мисля, че бих могъл да вдигна оръжието си. Не ме разбирайте погрешно, чуйте ме сега и моля, не изопачавайте думите ми: срещу руската армия никога няма да се бия, руската армия - тя знае, че сме се забъркали в гадория в Украйна. Виновни сме, но е много тежко да се изрече, да се осъзнае, още повече, когато човек току-що идва от фронта. Онези, които са на фронтовата линия, наистина смятат, че там се борим срещу НАТО, че защитаваме Русия, за да не бъде тя нападната утре. Ситуацията тук е сложна - много хора са с ниско образование, които са на фронта. И много от тях наистина вярват, че се борят за справедлива кауза. И докато не им отворим очите за това, те няма да си тръгнат от там, ще умрат там. Никога няма да вдигна оръжие срещу моите съратници, но срещу Кремъл - огромна разлика за мен - мисля, че съм способен да вдигна оръжие.
Какво ще се случи, когато войниците се върнат от войната?
Това е много сложен въпрос, на който няма прост отговор. На първо място, те ще искат да намерят оправдание за себе си, че са били там по някаква причина и са вършили добро дело. През първия месец нямаше да мога да говоря с вас. Съществува посттравматичен синдром, който е много добре проучен в Америка. За войника, който се връща от войната, е много тежко да му кажеш: приятелю, не си бил прав. А след това му е още по-трудно да го признае. На много хора ще им е трудно да приемат истината и факта, че там не сме освободили никого, просто разрушихме градове и убихме много хора.
Но когато го разберат, ще настъпи срив. Мисля, че на "Единна Русия" й остава един месец живот. Не знам какво ще направят, ще започнат ядрена война или нещо друго, за да се опитат да се задържат, но когато хората се върнат, когато прогледнат и се наспят, просто ще се опомнят. И тогава военните ще попитат своето правителство - защо направихте това? Няма да им помогне никакво ФСБ и ФСО. Още повече, че те ще са наясно, че руският народ е на тяхна страна. Пътувал съм много из Русия, общителен човек съм, нямам проблем да се запозная с някого. А през последните два месеца девет от десет души са против войната. Но повечето от тях се страхуват да го кажат веднага, защото е незаконно да го кажете, не можете да го кажете.
Статията е публикувана тук>>>
Превод Dir.bg
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}