Забравете, че Париж е столицата на Франция, свободната любов, меката на модата, секса за една вечер и клубовете с манекенки. Къщата на Пиер Карден, Коко Шанел и Пако Рабан, домът на Лидо и Мулен руж, Едит Пиаф, Ален Делон, Айфеловата кула, Шанз Елизе, Лувъра, Сорбоната и Сена. Oнзи блуден град на Атлантика. Защото Париж забрави за всичко това в нощта на 17 май 2006-та година. Поне за час и половина. Този никоганезаспиващ град, винаги готов за революция, бе отново окупиран, но от англичани и испанци, безнадеждно търсещи билети за Финала. А в това огромно море от хора, едни българи се бяха заблудили, че ще гледат мач, но всъщност платиха, да ги заведат на кръчма. Шит хепънс! Готови на всичко да бъдат в епицентъра на футболната битка, хората дори опитаха да вземат за заложници политици. С едно единствено искане. Билети за първия ред на голямата вечер. Нищо повече. Ако кажем, че Боговете сигурно полудяха, ще бъдем банални. Хората полудяха, а Боговете си казаха „хората сигурно наистина полудяха накрая”. Причината за тази истерична лудост бяха футболният бог Роналдиньо, колкото и еретическа да е тази мисъл, че човек може да е Бог, и футболният крал на Република Франция Анри, който макар и роден във Версай, не става пророк в собственото си глобално село, а в европейската столица на хазарта Монте Карло, където пробива не с хвърляне на зарове и разходки с яхти, а с голове, за гениалността на които започва да говори цяла Европа. Противно на него, Роналдиньо става звезда именно в Пари Сен Жармен. Години по-късно кралят и футболният бог си дадоха среща в Колизеума „Стад дьо Франс”, в който надничаше целия свят, за да ни отговорят на въпроса дали властта на краля му е дадена от Бога, от религията към него. Но така и не получихме убедителен отговор, защото никой от двамата не успя да реши съдбата на своя отбор и своите последователи. И най-добрите грешаха и нищо земно не им бе чуждо в онази единствена вечер в Париж, но бе удоволствие само да ги наблюдаваш как се движат, жестикулират и крещят при спорна ситуация, танцуват по терена и флиртуват с очите ти. Никой не е по-голям от топката. Арсенал срещу Барса. Рийкард срещу Венгер. Англия срещу Испания в пореднала колониална битка между крале, пирати, откриватели и смели мъже. Бразилци, французи, англичани, испанци, холандци, шведи, германци, африканци... Звезди от целия свят, събрани в един мирен сблъсък между двайсет и двама, едно мини световно в един мега мач. Деко, Рейес, Жули, Кембъл, Леман, Чави, Ето’о, Пуьол, Ларсон, Коул, Жилберто, Фабрегас, Маркес и Люнгберг бяха само част от играчите, повечето от които ще гледаме и на Световното, а тази среща бе само едно малко показно от това, което могат да направят с топката пред погледите на 80 000 на стадиона и милиони пред телевизионните екрани и радиоприемниците. Футболът няма да те направи по-здрав или по-силен докато го гледаш, но определено тези магьосници биха накарали всяко дете да мечтае, да излезе отново навън с топката, плондера или хека и да хвърли поне за малко джойстика и мишката, завръщайки се в невиртуалната реалност, където приказките стават истинска история или истинската история се превръща в легенда, а емоцията е толкова осезаемо силна в тялото ти, че е просто незаменима. Адреналин, болка, утеха, тъга, радост, прокъсани гуменки, кални фланелки, ожулени малки колене и лакти. Сълзи. Или поне така казват за Пеле, който плакал горко за изгубената титла на Бразилия на Маракана в една нощ, която се очаквало да е вълшебна за всички бразилци и когато някои сърца не издържали и се пръснали от този свят, защото Световната купа била вдигната от Уругвай. Така Пеле сбъднал своята мечта, да донесе липсващата титла и откраднатото щастие на Бразилия. Така Анри и Роналдиньо, също като много други бедни и световно неизвестни момчета сбъднали своите сънища, и не клиповете по чалга каналите и МТV им донесли щастието, а труда, упоритостта, вярата и онези малки подправки, които правят вкусна манджата, която си забъркал, късметът и талантът, ги смъкнали от маршрутката и голфдвойката и ги превърнали в лицата, които се усмихват от плакатите на твоята стая, в която знам, че се гласиш да събираш приятели, да пиете бира или да чукаш мацки и после да пиеш бира докато гледаш Световното или следващия финал на Шампионската лига.

    Не чакай, това беше само една нощ в Париж! Твоята сигурно предстои.

   За тези, които не знаят случайно, Барселона победи Арсенал с 2-1. Сол Кембъл откри с глава за топчиите, но влезлият като резерва велик голаджия Хенрик Ларсон изпя своята лебедова песен и каталунците обърнаха мача с голове на Ето’о, който стана и голмайстор на Испания с 26 гола, и испанския национал Иниеста, но не без помощта на колебливия Алмуния, който не бе от класата на изгонения от рефера Терье Хауге при 0-0 вратар на Арсенал Йенс Леман.

текст: Петър Николов

публикувано в сп.INTRO